01.11.2016 В деня на народните будители споделяме някои от личностите, спомнени от кандидатите в 10. конкурс под темата "Малко известната личност, променила историята на моя роден край".

Щастливи сме да споделим и да изтъкнем някои от личностите, паметта да които трябва да събудим, особено в днешния ден. Ще видите и през следващите публикации, че повечето от тях в някакъв период от осъзнаването си са учители, дарители, и във всеки един момент - всички са добротворци. Може би това е ценен повод да потърсим от тяхната искрица във всеки от нас, защото те са били убедени, че въпрос на себеосъзнаване и сплотяване. И нека пак се вслушаме в техните думи, имат какво да ни кажат. Днес да си спомним за Тодор Запрянов и Дядо Цеко Воеводата.

Тодор Запрянов (р. 1836 в с. Горски извор – 1879 г.) – учил в Хасково, Пловдив и Москва, е един от първите учители в хасковското класно училище. Активен български просветител, който се бори с гръцкото влияние чрез учителстване и налагане на българския език и култура. Журналист и преводач. Революционер. Участник в Руско-турската освободителна война. Под негово влияние се създава ново класно училище в Хасково и се разширява дейността на НЧ „Заря” – четвъртото по българските земи през Възраждането. След конфликт с местни чорбаджии гръкомани е принуден да емигрира в Румъния и се включва в четите на Раковски. Редактирал е три вестника – „Кукуригу”, „Петел” и „Пътник”. За публицистичната му дейност, която е сред най-мощните оръжия на просвещаването, когато не е имало фейсбук, радио, телевизия или телефони... даже и автомобили не е имало, е интригуващо да се надникне в текста на Йордан Начев в сайта „Литературен свят”.

И нещо от завета му, който и днес може да кънти актуално в съзнанието ни – откъс от словото на Тодор Запрянов като главен учител ва българското училище в Гюргево по повод 11 май – празника на Светите братя Кирил и Методий: „ Причината на теглото на милия ни народ, мили братя, се крие в малкото почитание: на всичко чтото си е наше; в не с присърце работание за общото добро; материализма, сиреч интереса, който на мнозина е обладал сърцата и не им допуща да правят добро народу си. Низката себичност на защо да не съм аз, а ти? Когато не съм аз, ти да не си! Па най-после истата главна причина е и оная силна страст, която вмъкнащец се в человеческите сърца разваля и най-силните държави и от която ни една человеческа работа не върви напред, сир. интригата. О, ти скверна и низка интриго! От где си се вмъкнала в българското сърце? [...]Но, о, ти български народе, докога ще владее в тебе това низко, нетвое свойство? Докога твоето невинно сърце ще бъде раздирано от несъгласие и раздори, докога ти ще бъдеш игра и подигравка на варваризма? Доста! Доста си спал. Сепни се и размърдай се и покажи свету и на вси ония, които те мислят за мъртъв, че ти не си мъртъв, че ти не си изгубил своите стари славни свойства “дързостлив и мъжествен”, които и самите твои врагове не можаха да ти откажат. Или ти имаш надежда другиму? Или чакаш доброто да дойде само? О, не! Злото ще дойде само, а доброто никога. Доброто, ако го дириш само, ще го намериш”. Източник http://literaturensviat.com/?p=13478

Благодарим на кандидата Магдалена Николова за събуждането на паметта!

Дядо Цеко Воеводата – Цеко Петков Пешев (1807 – 1881) – хайдутин, воевода. През 1836 г. участва в Манчовата буна, Берковско; през 1841 г. – в Браилските бунтове; през 1850 г. – във Видинското въстание. При обявяването на Руско-турската освободителна война дядо Цеко има честта да освети Самарското знаме с думите „Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя. Всичко нечисто и поганско и зло да бяга от страх пред него, а подире му да настане траен мир и благоденствие” (цитат посочен в есето на кандидата в проект „1000 стипендии” Александър К. Александров от История на България, том 6). След Освобождението Дядо Цеко народен представител в Учредителното събрание, участва в приемането на Търновската конституция, след което е и народен представител на Първото обикновено народно събрание. Смутен от поведението на депутатите, в „Българският ХIX и XX век във фотографии и гравюри. Освободителни борби, армия, войни” на Людмил Спасов са запазени укорителните думи които могат с пълна сила да кънтят и днес: „Аз бих питал, като чух от некои господа, че нема още всички депутати и че 30 души отсъстват, известно ли е кога ще дойдат? По градовете едного затварят, другиму не дават билет – затова ли сме дошле. Ний трябва да пристъпим да одобрим отговора; да почнем да работим, а не да губим време. Народът ходи бос по снега, без сол хляб яде, а ний тук само губим време. Казват, че нямало злоупотребления... как няма?!..”

Благодарим на кандидата Александър К. Александров за събуждането на паметта!